Създадена от дим и кост - първо ревю

Обичам книгата.

Обичам емоциите, които ме връхлетяха, след като стигнах до последната страница.

Обичам описанията, които ме накараха да затая дъх.

Обичам и Акива, Кару, Зузана, Исса и  Бримстоун /има и още/.

ОБИЧАМ ЛЕЙНИ ТЕЙЛЪР.

Мога да я препрочета още 1000 пъти и едва ли някога ще ми омръзне. Може да се усети, че в момента съм на режим fangirl. Трябва да си призная, че не ме интересуват много, много несвързаните думи, които ще съдържа ревюто ми… /очевидно ще има доста такива/

Всъщност, от 2013 година се каня да прочета тази книга и останалите от трилогията и сега, когато го направих се чувствам сякаш трябва да намеря Лейни Тейлър и да я накарам да напише още няколко книги. Знам, че тъкмо започнах 2-рата книга, но си мисля, че три книги няма да са ми достатъчни. Дори сега се опитвам да се сетя за някой начини, с които мога да забавя четенето, но дори и да ми дойде наум нещо, как ще мога да пренебрегна интереса ми към случващото се в следващите две? Заинтересоваността ми ме изяжда и ме кара да чета по цели дни, а когато чета толкова задълбочено и бързо, докато се усетя съм на последната страница.

Така, мисля да започнем от резюмето:

  Кару рисува в скицниците си изумителни създания, които може и да са измислени, но може и да са истински. Тя говори много езици и не всички са човешки. Яркосинята и коса не е боядисана. Има странни татуировки, две от които са на дланите и, но не помни кога и как ги е получила. Коя е тя? 

     Какво е тя? Това е въпросът, чийто отговор е решена да открие.

Всичко съдържа доста тайнственост в началото – Кару посещава различни кътчета по света, за да предостави зъби на Бримстоун. Най-интересното е, че тя дори не знае за какво му трябват зъбите. Първоначално всичко върви добре, но после Кару се сблъсква с ангелът /красивият ангел/ Акива /серафим/. От там постепенно започва да се изяснява всичко.

Харесаха ми смешните моменти в книгата, а глупавите желания на Кару ме накараха да се хиля повече отколкото трябва . Обичам Зузана, защото със своите фрази, също предизвика смеха ми. Ако приятелството им се беше разрушило щях да хвърля книгата и следващото ми начинание щеше да е търкаляне по пода /съдирайки се от плач/. Може и да е странно, но по едно време шипвах повече Кару и Зузана.

Тук е времето, в което се оплаквам, че не съм на мястото на Кару или на Акива. Защо? Защо не съм на тяхно място?  Искам и аз да разбера чувството, когато всички те гледат с почит и възхищение /понеже нали са супер пленителните/.

няколко микса /или каквото е там/ в 8tracks: 

https://8tracks.com/faindri/your-soul-sings-to-mine

https://8tracks.com/asriels/songs-for-karou-and-akiva

https://8tracks.com/chimeric/resurrectionist

Ревюто не се получи много добре, но като за пръв път съм доволна. Може и да имам допуснати грешки, за което предварително се извинявам.